 |
| http://new.nationaltheatre.bg/ bg/repertoire/item/543-nrb |
Няма да крия, че Народният театър "Иван Вазов" е мой фаворит. Няма представление, което съм гледала там, и да не ме е докоснало, разтърсило, променило дори. Живея в провинцията. Дъщеря ни беше на 12, когато я заведохме там за първи път - "Хъшове", "Дон Жуан". Тя каза: "Мамо, не искам повече да ходя в друг театър, искам само тук!"
Вчера от нея имахме подарък билети за "На ръба". Просто нямам думи да изкажа поредното си възхищение от Ал. Морфов и артистите на театъра, от сценографията... Час и половина гледаш разказ, който тече почти без думи, и плачеш за България! Сюрреалистичен, многопланов, потресаващо въздействащ...за тези, които могат да чувстват, предполагам.
Поклон!
Из интервю пред БГНЕС, 12 март 2014 г.:
Александър Морфов-
Реквием за един отиващ си народ
„На ръба" е една емоционална, обща импровизация, за онова, което се случва в България. Нещо като реквием за държавата България, реквием за един народ, който си отива, който се стопява. Народ, който достойно и гордо съществува на този свят хиляда и триста години, но който не успя да устои на бруталните, алчни, безмилостни колизии на съвременната „демокрация""... и на собствените си низостни слабости и противоречия. Българската нация си заминава. Превърнали сме се в население, което едва оцелява в циничните условия на някаква фашистка, финансова общност, нарекла себе си – Европейска, която и пет пари не дава дали има, или няма такъв народ.
Днес може да се базираш като народ, ако успееш да убедиш някакви европейски програми в това, че съществува такъв народ – и те да финансират евентуално подпомагането, филмирането, изграждането... Като че ние не сме съществували никога, като че сме само фикция, неясен субект на поредните бъдещи проекти на Европейския съюз – и нищо повече. И само след няколко години ще съществуваме в техните програми така, както съществуват ромите, калдарашите, аборигените, масаите или някоя рядко срещана, изчезваща общност. Ще съществуваме единствено в програмите за възраждане на племенната идентичност!
С „На ръба" искаме да споделим нашата тъга и болка по онова, което си заминава, болката за българския народ, който от година на година се стопява. Изгубилите се традиции, приемственост, празници – всичко онова, което моето поколение е запомнило, което сме се опитвали да предаваме на децата си. Тези ценности се загубват и имат смисъл единствено за някое телевизионно шоу или за някоя програма за изчезващи народности. Червената книга на българите! Това е тъжната страната на причината да правим „На ръба". А веселата... май няма такава!
Вчера от нея имахме подарък билети за "На ръба". Просто нямам думи да изкажа поредното си възхищение от Ал. Морфов и артистите на театъра, от сценографията... Час и половина гледаш разказ, който тече почти без думи, и плачеш за България! Сюрреалистичен, многопланов, потресаващо въздействащ...за тези, които могат да чувстват, предполагам.
Поклон!
Из интервю пред БГНЕС, 12 март 2014 г.:
Александър Морфов-
Реквием за един отиващ си народ
„На ръба" е една емоционална, обща импровизация, за онова, което се случва в България. Нещо като реквием за държавата България, реквием за един народ, който си отива, който се стопява. Народ, който достойно и гордо съществува на този свят хиляда и триста години, но който не успя да устои на бруталните, алчни, безмилостни колизии на съвременната „демокрация""... и на собствените си низостни слабости и противоречия. Българската нация си заминава. Превърнали сме се в население, което едва оцелява в циничните условия на някаква фашистка, финансова общност, нарекла себе си – Европейска, която и пет пари не дава дали има, или няма такъв народ.
Днес може да се базираш като народ, ако успееш да убедиш някакви европейски програми в това, че съществува такъв народ – и те да финансират евентуално подпомагането, филмирането, изграждането... Като че ние не сме съществували никога, като че сме само фикция, неясен субект на поредните бъдещи проекти на Европейския съюз – и нищо повече. И само след няколко години ще съществуваме в техните програми така, както съществуват ромите, калдарашите, аборигените, масаите или някоя рядко срещана, изчезваща общност. Ще съществуваме единствено в програмите за възраждане на племенната идентичност!
С „На ръба" искаме да споделим нашата тъга и болка по онова, което си заминава, болката за българския народ, който от година на година се стопява. Изгубилите се традиции, приемственост, празници – всичко онова, което моето поколение е запомнило, което сме се опитвали да предаваме на децата си. Тези ценности се загубват и имат смисъл единствено за някое телевизионно шоу или за някоя програма за изчезващи народности. Червената книга на българите! Това е тъжната страната на причината да правим „На ръба". А веселата... май няма такава!
Няма коментари:
Публикуване на коментар